Австрийската писателка Вики Баум (1888 ~ 1960) е родена във Виена

Австрийската писателка Вики Баум (1888 ~ 1960) е родена във Виена в еврейско семейство и също като значително свои сътрудници писатели е принудена да емигрира в Съединени американски щати, което и прави през 1933 година Преди това учи арфа в музикална и космополитна Виена, по-късно работи като публицист в немски списания. През Първата международна война работи известно време като здравна сестра.

Омъжва се два пъти - през 1914 и през 1916 година, вторият ѝ брак е с диригента Рихард Лерт, неин другар от детството. Автор е повече от 50 романа, като последните 10 са екранизирани в Холивуд. Голяма част от творбите й са познати и на българския четец, като да вземем за пример „ Това, което мъжете не знаят “, „ Хотел Берлин “, „ Танците на Ина Рафай “, „ Марион живее “, „ Хотел Шанхай “, „ Смъртна присъда “, „ Една вечер в операта “, „ Бразилска покруса “.

(Portrait of Vicki Baum by Max Fenichel, ca. 1930)

И индивидът като катеричката, мравката и язовеца принадлежи към тези същества, които обичат да натрупат. Ние събираме мебели, пари, мръсни парцали и какво ли не, а след това си блъскаме главите по какъв начин да ги приберем и запазим. Живеем като торни бръмбари: събираме всичката нечистотия, до която можем да се доберем, вършим я на чистичка топчица, а по-късно я браним с цената на живота си - по тази причина ще има войни до самия завършек на света.

Успехът е уединен и леден, като Северния полюс.

Това, което ми харесва в Холивуд е, че тук човек може да реализира триумф, знаейки единствено две думи на британски: „ безподобно “ и „ непоносимо “.

Причината за язвата не е в това, което вие ядете, а в това, което яде вас.

Има бързи пътища към щастието, и танцът е един от тях.

Щастието е като радий: то е нещо, което се понася единствено в безпределно дребни дози, само че което черпи единствено от себе си нови сили, светлина и лъчение.

Във всяка злополука, която ни сполетява, съществува и огромен дял задоволство. Тя работи като хирургически нож във връзка с външните сили и при всяко предизвикателство ние откриваме какъв брой доста мощ и храброст са били скрити в нас.

Когато продължава задоволително дълго, всеки боязън се трансформира в табиет и нищо не е толкоз учудващо и толкоз успокоително, колкото човешката дарба да привиква с всичко.

Истината е нещо прекомерно велико, възвишено и скъпо, с цел да можем да я разберем.

Колкото по-бавно е едно пътешестване, толкоз по-богата е жътвата от него.

Нищо на света не е толкоз трагично, отчайващо и извънредно, та да не може да бъде в същото време и комично.

Никой не получава по-тежък товар от този, който може да носи.

Жената, която е обичана, постоянно реализира триумф.

Любовта постоянно прави противоположното на това, което е необходимо; осъзнава го, само че все пак не престава да го повтаря още веднъж и още веднъж.

Съпружеският живот се нуждае от най-изтънчената престореност, която е допустима сред двама души.

Мъжете имат някаква странна, първична горделивост: тя е вкоренена надълбоко в техния пол и мисля, че това, което назовават обич, е значително тяхната нужда да се убеждават още веднъж и още веднъж, че още са мощни и добре работещи машини.

Но всеки мъж, без значение дали е бил дълго или единствено малко при теб, оставя нещо след себе си, преди да си отиде: деца, пари, името си, грамофонните си плочи, рецептите за коктейл, дребни мемоари, шепа умелост, парченце познание, копнежна жадност за неговите ръце, за неговия глас, за неговата деликатност, капка мъка, една гънка на челото ти, една заостреност в смеха ти.

В човешкото тяло се крие някакъв необикновен тип неизменност и честност. То копнее и е влюбено дълго време откакто любовниците ни изоставен или умрат, дълго откакто съзнанието ни се отдръпне от тях, заличи ги и даже стартира да ги ненавижда, вместо да ги обича.

Споменът е нещо по-различно от знанието. Нещата, за които си припомням, са единствено смешни дреболии. Скъперна работа. Парченца цветно стъкло, които не образуват даже калейдоскоп.

Понякога ми се коства, че в дъното на всяка обич и на всяка целувка дреме парченце гибел и ликвидиране.

Знаеш ли какво е най-големият разкош в живота на една жена? Това е правото да може да спи сама.

Жалостта е най-лошото нещо, което една жена може да предложи.

Самосъжалението е една от най-главните черти в характера на германеца. В тях има една тесногръда религия, че страданията, тъгите, нещастията и бедствията са нещо несъмнено особено за германците и непознато в другите страни. Прекалените им грижи за тях самите ги вършат студени към другите хора.

Човек може да преживее доста горчивини, само че ябълковите дървета не престават да цъфтят...

(Vicki Baum, 1931)

Снимки: br.de, en.wikipedia.org